Когато пропагандата се представя за история: няколко факта по повод тезите на проф. Иво Христов

Митовете за „агресивното НАТО“, „обещанията към Москва“ и „преврата в Киев“ отдавна са част от официалния пропаганден арсенал на Кремъл. Проблемът е, когато те започнат да звучат като академичен анализ в българския телевизионен ефир.

Вождът на новините и публицистиката в БТВ Асен Иванов винаги може да намери място в ефира за проф. Иво Христов, който в определени леви среди продължава да се възприема като интелектуален авторитет. Така аудиторията на bTV отново получава възможност да чуе добре познатите идеологически опорни точки на Путинова Русия и да си обясни случващото се там и в Украйна, като останат в рамките на идейния и идеологически катехизис на Москва. Примерно, че причините за войната в Украйна не се намират в решенията на руския Съвет за сигурност, взети пред очите на целия свят и излъчвани на живо, а в разширяването на НАТО и събитията в Киев през 2014 г.

Очевидно професор Христов не е удовлетворен от случващото и за това счита за потребно да създава различен наратив за случващото се. Понеже по това време бях в Москва и многократно обяснявах на руски представители защо България иска да стане член на НАТО и Европейския съюз, мога да си позволя да посоча къде според мен неговият прочит се разминава с историческите факти и предпочита митологията. Както се казва от кухнята, която той или не познава или не желае да познае.

Първият мит: обещанието, че НАТО няма да се разширява

Няма убедително доказателство, че американски президент е поемал ангажимент към съветски или руски президент, че държавите от Източна Европа никога няма да бъдат приемани в НАТО. Нито пък, че това би могло да задължи по някакъв начин тези страни да направят каквото и да било по нареждане от Вашингтон.

Това не е новост в руската пропагандна машина. Тези тези имат същата „тежест“ както твърденията на Путин и Лавров за някакъв митичен „дух на Анкъридж“ – всички говорят за него, но никой не може да го удостовери. Или като митологизираните „Истанбулски споразумения“, които руската дипломация периодично превръща в оправдание за собствената си неспособност да промени фактите по фронта.

Подкрепете независимия анализ!

Помогнете ни да продължим да предоставяме безплатни, обективни и задълбочени анализи, като подкрепите нашата работа. Вашето дарение гарантира, че ще останем независими, прозрачни и достъпни за всички. Присъединете се към мисията ни—дарете днес!

Държавите от Централна и Източна Европа не влязоха в НАТО, защото някой ги е принудил. Те влязоха, защото алтернативата, която Москва предлагаше чрез доктрината на Примаков – „неутралитет“ под руско влияние – не впечатляваше никого. Историческият опит от „равноправните отношения“ със Съветския съюз беше достатъчно красноречив.

Вторият мит: НАТО като агресор

Тезата за „агресивното НАТО“ пренебрегва елементарни факти.

През 90-те години Алиансът постепенно се превръщаше повече в политически, отколкото във военен съюз. САЩ намаляваха военното си присъствие в Европа и то с темпове, които стряскаха съюзниците им. Европейските държави системно съкращаваха отбранителните си бюджети. Никой в Москва не би могъл да мечтае за толкова мащабна демилитаризация на Европа. И мога да уверя със сигурност в нито една среща в Москва нито един руски дипломат или събеседник не изказвал опасение, че заплахата за сигурността на Русия идва от Европа.

Стратегията на Запада беше ясна – вместо конфронтация да се изгражда икономическа взаимозависимост с Русия, която да направи войната немислима.

Третият мит: Западът винаги е искал да унищожи Русия

Тази теза издава невежество както в исторически план, така и от гледна точка на текущата реалност. Русия винаги е била „жандарма на Европа“, която е търгувала със способността да води войни по поръчка и срещу финансови или геополитически ползи – сфери на влияние и т.н.

Именно Западът в новия век създаде условия Русия да натрупа най-голямото богатство в своята история. След войната в Ирак цените на петрола достигнаха почти 150 долара за барел и в страната започнаха да се вливат стотици милиарди долари годишно.

Приходите станаха толкова големи, че руското правителство беше принудено да ги „стерилизира“ чрез Резервния фонд и Фонда за национално благосъстояние, за да избегне прегряване на икономиката.

На Запад доминираше очакването, че Путин ще използва този исторически шанс за модернизация – за инфраструктура, образование, здравеопазване, индустрия и повишаване на жизнения стандарт.

Вместо това значителна част от тези ресурси беше преразпределена към корумпирания политически и икономически елит. След речта си в Мюнхен през 2007 г. Путин окончателно избра традиционния за руската геополитика модел – сплашване чрез сила, първо с думи, а след това и с военна агресия.

Фактите след 2014 г.

Всичко случило се след анексията на Крим през 2014 г. и пълномащабната инвазия през 2022 г. потвърждава тази логика.

Достатъчно е да сравним степента на милитаризация на Европа преди и след руската агресия.

Финландия и Швеция не станаха членове на НАТО, защото Алиансът търсеше нова конфронтация. Те кандидатстваха, защото Русия нападна Украйна. А преди Украйна нападна Грузия.

Следователно именно действията на Кремъл превърнаха НАТО в това, което руската пропаганда години наред твърдеше, че вече е.

Защо тези прогнози непрекъснато се провалят?

Днес Европа ускорено се превъоръжава, а Русия е изправена пред продължителна икономическа, технологична и демографска война на изтощение.

Вместо признание, че предишните оценки са били погрешни, от Христов отново се чуват апокалиптични прогнози – за неизбежния край на Европа, за разпада на Запада и за глобалния хаос.

Това е характерен механизъм на всяка идеология: когато фактите противоречат на убежденията, толкова по-зле за фактите.

Истинският проблем

Проблемът не е в различното мнение. Проблемът е в отказа действителността да бъде призната такава, каквато е.

При подобен светоглед винаги може да се намери виновник – „глобалните елити“, „тайните общества“, „Вашингтон“, „Брюксел“ или поредната конспирация. Те, разбира се, няма да се появят в български телевизионен ефир, за да спорят с професор Христов.

Но много по-рядко ще се чуе една далеч по-неприятна истина – че съдбата на една държава зависи преди всичко от собствените ѝ решения, от качеството на институциите ѝ и от способността на обществото да носи отговорност за тях.

Ако някой се пита защо България продължава да изостава от голяма част от Европа по развитие, институционална зрялост и обществена култура, отговорът не е само в подобни публични говорители. Но те са ярък пример за начин на мислене, който обяснява всички проблеми с външни сили и идеологически конструкции, вместо да насърчава критичното мислене и личната отговорност. Именно това е най-голямата услуга, която подобен тип публичен дискурс прави не на България, а на чуждата пропаганда.

Илиян Василев